Дишам така, сякаш въздухът всеки момент ще свърши и бързам да напълня всяка клетка с кислород. След няколко секунди изтръпва цялото ми тяло, от връхчетата на пръстите на краката до косата, всеки неврон е възбуден и тръпне. Ръцете ми се сковават и замръзват, лицето ми е със смешна гримаса. Нямам власт над тялото си. Контролирам само притока на кислорода…

И точно в този миг, усещам как минавам отвъд границата на реалното – влизам в измерение, в което няма време и пространство. Пред очите ми, като филм, на бял екран, се явяват героите от живота ми, един по един влизат и излизат през отворената врата на съзнанието ми. Всички, до един, ме разплакаха. Баща ми ме преби до смърт, майка ми стоеше безпаметно пияна и гледаше безмълвно.

В един момент започнах да се завирам в дупка – дупка в тъмното. Исках да избягам от светлината и да се натикам в най-тъмното място на света. Успях. Свих се в ембрионална поза и стаих дъх спокойна. В следващия момент видях едно бебе, съвсем наблизо. Дори имах усещането, че сме в една дупка, но не бяхме. Исках да го стигна, мъчих се да го доближа и прегърна, но се оказа, че то всъщност е в друга дупка. Не успях да го стопля… Имам ужасното чувство, че не беше съвсем живо. Беше толкова близо до мен, исках да свием заедно телата си едно до друго, но не успях да се доближа достатъчно, имаше преграда между нас…

Всъщност, в малко по-ужасната действителност на моя живот, има едно такова бебе, останало неродено, момче или момиче, брат или сестра, не зная. Отишло си е от този свят, без дори да се роди, малко след моята поява на белия свят. Плаках толкова много, че изплаках очите си. В най-интензивните моменти от сесията, Кинча ме прегръща, държи ръцете ми и сякаш ми казва: “Не си сама, аз съм тук и ще те измъкна от този ад”…

Правих и любов. Правих любов с човек, когото обожавам, а нямам нито сила, нито право да поканя в живота си. Дали си е отишъл от мислите ми? На следващата сесия ще разбера…

Д.И., Варна